и чешат извратеното си его, 
тълпата оскотяла се навежда 
и гледа чинно, в пъпа си, „наверно“…

Понесъл тежък кръст напряко сила,
народът ни, без милост обругаван,
не разпознава вече своят символ,
ни спомена за кръст и за държава.

Угодата, страстта и меките постели
убиха всеки чист, човешки идеал
и примирЕн, Духът ни се засели,
из тъмните талази на нравствената кал.

Така в затворен цикъл тътри битието,
просмукан от надежди и хилави мечти –
крилете на Икар завързаха с въжето
на малки страхове и захаросани лъжи.

Безсмислено пренасяме на мелницата жертви –
селата опустяват, дървета не садим...
Очакват ни мъглите на утрешният делник –
„Да бъдеш или не“ – с кое да продължим?!...