Като кръв
изтече живота…
Сафарито свърши.

 Искаме – всичко криво
да ни е подредено.
Само не и светът,

 Погледни колко са едри звездите,
презрели в ленивия унес на южния мрак,
имай само търпение, стаени в градината,

 Когато трябваше да бъдем верни –
                                                      бяхме,
през иглени уши ни вдяваха,

 С ръце на дърводелеца от Назарет,
белязани от гладно лезвие,
ще вдигна бариерата на делника,

 Навярно нервен, Господ ме изпитва,
изпращайки те пътьом покрай мен,
с едни извивки страстни и усмивка,

 Няма вечни звезди или вечни вселени,
от Големият взрив остават само следи…
Х-бозоните (щото обичм боза!) са от мене,

 
От очите на влажната пролет се стича тъгаи ръми на Цветница под стрехата.Няма ангели бели, с големи крила, няма даже искрици от свещи в тъмата… Незнайно къде сме затътрили крайници,без разум, идея, с разбита душа…Ах, дан...

 
Плътта старее, а Духът нехае
и стръмна пропаст почва да расте 

Сабазий ли е слизал със дъжда? 
Ръката му събудила е спомен –
под сенките на мъртвите листа,

Когато вече ме няма, светът, вероятно,
ще стане свободен и мъничко по-широк –
колкото накуцващото ми паркомясто,

Ще си остана семпъл и невеж
с едното мимолетно съзерцание -
в архива на Природата безбрежен