Догарят силуетите

на къщите

в пещта на залеза

и бронзовата гръд

на паметника се топи

от призрачния здрач.

Късен следобед.

Старците преживят спомени

говорят философски за смъртта

и всеки тайничко злорадства,

че тя не знае неговия телефон,

че тя не знае автобусната му спирка,

и скрито със ръка приглажда

износения панталон...

Късно следобед.

Старците се вслушват във Вселената,

като деца заварени в любимата игра

от мрак...

А може би последното комюнике на совата,

а може би последният, отбит от пътя си ездач,

ще им разкрие цяр за всяка тленност...

След старците бездомните въздишки

ще полежат по пейките,

додето влюбените изтълбаят в смях

инициали и се дарят с безсмъртие.