Картината от Брьогел

е тъй натрапчиво позната...

Снегът проскърцва

в стъпките на Съзерцанието

и прави дирите ми осезаеми.

Ловувам мигове,

изчезнали от векове,

които бягат неизвестно

от какво.

А кучетата-спомени,

усетили кръвта на странника във мен,

изплезели езици, озверяват

от непознатото ми

„Аз”.

Далече долу,

в долината на живота,

изгарят страници на Маркес

и правят зимнина

от преживените лета.

Стогодишна,

самотата дими и дава знаци

на подплашените мимолетия...

Бавно се спускам

от заскреженото небитие

покрай стрехите от лица

на моите приятели...

Това не е ли моята врата ?

От стаените сенки на здрача

мирише на вчера...