“...Небето е от пепел.
                            Дърветата са бели.”

Такава благородна ми е службата –

подреждам метадоновите рафтове

в депото за литература. Залежали стоки!

Ето – ... ГарсИя Лорка, другото не се чете...

Кому сега са нужни агенти на поезията,

с кама за стих и бяла кръв по алената риза?!...

Захвърлям в ъгъла пиесите, за велпапе –

сега е криза и на хората им трябва амбалаж,

където да редят компотите, и теракота

и всички нещица за здравото семейство...

Така занасям вечер тялото си у дома,

отруден делникът ми свети в мрака

и дъвча дръжките на новините и скърбя

за брулените джанки от Алхамбра...

Навън, в ръмящата неонова мъгла,

безотговорния клошар отпушил е бутилка

под транспаранта за Бернарда Алба,

нарязъл в шепата домат и стиснал хляб,

драматизира невъзможната любов…

Това е неговият пренаселен дом –

с бръмченето на трансформатора

и дребни насекоми, от първо действие.

Споделям фас изтегнат в лоджията,

а той, с увиснала от поздрава ръка,

си ляга върху стихосбирката от Андалусия,

над която съм се трудил извънредно...

Навярно вдъхновен от сънищата за Гранада,

с кама в ръка и бяла пепел от неона по лицето.