Няма есенно-жълти листа, няма и вятър,
протоколно изглежда всичко наред –
жегата напомня в повече за плътта ни,
а душата скучае, като снежен човек...
Остава ми трепета и лудата странност,
в шепота между твойте и мойте очи.
Само ние си знаем за сладката тайна,
макар, да не съм ти намеквал дори...
Ала в съня си кръстосваме винаги заедно,
върху облите острови от думи двусмислени
и така доближили тела на кожени атоми,
не достигаме никога до прегръдките си.
И е ясно за двамата – няма да го признаем,
обременени щастливо-семейно, с деца...
Нека само почувствам още веднъж диханието
и въздушните ласки на непокорната ти коса.
Водопад от гърди!– Господи, колко е хубаво,
да усетя напрегнат зрялото женско начало,
да ме омаяш с диво-накъсани мигове
и да науча как Минотавъра обладава...
А духът ти с огън и лед ме разпалва и натъжава...
И какво, че ти си Мария ? – аз съм просто Иван...
Искаме само това за което животът си заслужава,
като музика под ръцете на Клайдерман!...
Незабравими мигове и споделеност ти пожелавам! :)))
Хубави спомени ми донесе стихът ти, а и си послушах малко Клайдерман!
Поздрави, Андромен!:)
Хубаво е, много!!!
Поздравления!
че ни сме богове и ни киборги,
а просто хора, умиращи понякога за ласка.
Благодаря ти, Андромен!
очарована съм и впечатлена...
много...