Созопол е виновникът, Созопол е причината

да хвърля мрежи в плиткото, преди да съм узрял...

В градините на Слънцето – фламенко на смокините,

взривили феромоните на късчета кристал.

Едва набол с мераците, зад пясъка на чувствата

и приливите трепетни, в прибоя на нощта,

удавен в двете думички, отприщили пространствата,

от нежни устни хапещи и кипващи кръвта...

Русалката в постелята, постелила опашката,

лагуната на скута й и дюните на пазвата –

на гените под тропота, потъвах плахо в тайната,

учуден до безпаметност – къде зимуват раците...

На обед по стъргалото, извадил вече жилото,

под ризката със мускули, изтръпнали от свян,

в ревюто пред барабите, изплували от виното,

сервирам отегчение на печен Дон Жуан...

Но само миг величие... На гарата във лоното,

забравил за надувките и в шеметен бездъх,

раздавам бели стихове, без намеци за вечност,

почувствал, че тежи да си “страхотен мъж”!

Созопол е виновникът, Созопол е причината...