„На полковника никой не му пише...”

Телефонът, като свидетел, мълчи забравен от всички

или бъгнат небрежно от диспечера по Вселена,

а по пощата – само фактури. Кой писмо да ти пусне? -

сякаш мъртва душа съм, изпълзяла от сенките.

И часовникът с ножици точни душата ми реже:

„излишен – излишен – излишен – човек...”.

A квартирата тясна някак порасна в империя,

из която разхождам пантофи през дългия ден.

„На полковника никой не иска да пише...” –  

прозаично клише с тежест на лична съдба.

И ме смачкват жестоко-бетонно стените,

непотребен, невидим и чужд за околния свят.

Даже съседското куче, дето залудо ме джафка,

от презрение престана сутрин да ми говори.

Не препикава колата трикрако по джантите

и не влачи сплъстени валма в коридора.

Бродя залудо и търся Човек по бавните улици,

че аверите вече са с кръвно и не пият кафе,

ала няма дори за кого да се гръмна ритуално в гърдите

или да скоча с навито на примка въже...

Утре, макар и умрял, сам ще си бия камбаните

и ще припявам с мухите, огласящи литургията...

Нека Дяволът да ме търси в списъка с талибаните,

а пък аз ще си пия с дядо Матейко ракията.