Вино от глухарчета

Нима на лятото разплете се съвсем чорапа

и пусна бримка до бедрото на септември?!...

А босоного, детството ми с трън в петата,

обгръща още в спомена туловищата на конете.

И тъй, възседнал бляновете си в премала,

се клатих, яздейки, подир моминските ти форми,

захласнат в музиката на копитата до сеновала

и метронома луднал, в пазвата ти непокорна...

Усетих вечност, а напътствах уж небрежно

да оседлаваш коня и изправяш кръста...

Допрял виолата на хълбокът ти нежен,

злосторникът във мен полека дръпна лъка...

И бронзът от прашеца, по глезена полепнал,

проблясваше пайети сред пъшкащата слама,

глухарчета, запалили в срама си свещ последна,

премигваха на слънце в страст и безсъзнание...

Сега, като Кола Брьонон достигнал есента,

ревниво пазя сламките ни първи в ризката,

допивам глътки вино след житейската езда,

пускам вода и карам бодро воденицата.