Клепало 

                                    

 

От мойта малка, килната на юг камбанария,

не виждам твърде от световната поляна...

Крадец на думи е успял олтара да разбие

и с две-три строфи ми отмъкнал скритата поанта.

 

Залостил вратнята на черепа – параклис

и ме обрекъл цял живот римувано да пърхам,

между разчитане на зографисаните знаци

и своята съдба, комай напълно сбъркана...

 

Дъската на клепалото отколе падна,

навярно зад прочетените чужди книги,

и глух и ням в абсидата ще си остана

за своите, макар с пирон да се подписах...

 

Клисарят вероятно е умрял или открил е

на златния телец между чатала вимето

и няма кой да ми помогне тишината да разбия,

и кой да ми забърка във копанята мастилото...

 

Какво ли ще остане от градежа ми със кръста,

стърчащ по мъжки в Нищото на делника?! –

май само тиклата, която клепе мъдро в пруста

двоичен код, е знак за бъдещите поколения...

 

Но Господ всичкото, което трябва, вижда –

горко на този, дето черква няма във полето!

Ще бъде сам във себе си зазиждан

от непосилна лекота на битието!

от това, което съм чел от теб мога да съм сигурен, че истински харесвам стиховете ти! Успех ти желая и занапред, както и вдъхновение!

Благодаря.

Поздрави за наградата! Ако бях в журито щях да убедя останалите му членове да ти присъдим първа награда :)))

Благодаря, приятелю. Ала считам, че самото събитие (което означава: Поезията е жива!) е достатъчно само по себе си - атмосферата, ангажимента, публика - всичко !
Това е като в романа на Рей Бредбъри "451 градуса по Фаренхайт" - заявяваме: "...аз съм "Война и мир"", "аз съм Звездите са мои", "пък аз - "Далечените обещават"...)

Твоят коментар, Ваньо, ме накара да си спомня нещо поразително.
Щерка ми ще да е била на годинка и нещо. Държах я в ръцете си вкъщи на терасата и тя ми сочеше с пръстче звездите по вечерното небе. Това са звездичките, моето момиче, и казах. Тогава тя без да сваля поглед от звездите каза нещо поразително: "Дичките, дичките - те мойте." Това беше първото цялостно изречение, което тя произнасяше. Почти се разплаках от умиление, възхищение и удивление. Моето едногодишно момиченце познаваше поезията на Любомир Левчев без да я е чела. Или може би четеше поезията на звездите. Все още съм умилен, възхитен и удивен. Човешкото съзнание е нещо уникално поразително.

най-сърдечно..

и от мен! И аз се пробвах в този конкурс, но не ме класираха. Сега разбирам защо. Моят стил на писане е съвсем различен, темите също.Твоето стихотворение е написано като от самият Д.Тонев, с неговият замах. Пожелавам ти още много успехи!

респект. Горко на този дето черква няма в полето! Много хубаво - и с тази килната на юг камбанария ( моята на изток :)