Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.05.2013 14:57 - Хлябът и водата
Автор: andromen Категория: Поезия   
Прочетен: 1600 Коментари: 2 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                                Хлябът и водата

 

Подлезът на Окръжна болница е откровено аеродинамична тръба. Не само заради постоянното течение: лятото - влажно и усойно, зимата - вледеняващо скелетите на обитатели и минувачи. Непрекъснатият поток от хора извиква и натрапващото сравнение с пушека, дето го пускат в тръбата, за да определят обтекаемостта на самолети и автомобили. Тълпата извира, провира се, заобикаля препятствията и изчезва от другата страна. Понякога имаше чувството, че това са едни и същи човеци, засмукани от невидима гигантска помпа, с невидими фланци на стълбищата, която върти флуида на човешкия шадраван безкрай. Един постоянно лутащ се и гъргорещ поток. Само че, за разлика от пастелната еднородност на дима, минувачите бяха различни калибри, лица и чешити...

Какво може да прави един дребен търговец от малко магазинче, завряно в задника на тунела? – да пуши, да съзерцава, обобщава и прави никому ненужни изводи. Хващаше се, облегнат на рамката на вратата, да виси със стъклен поглед, да гледа през цялото това уморително множество и издухва от дробовете си синьо-сиви кълбета пушек – напълно в синхрон с движението в тубата. Предлаганите джунжурии висяха като прани гащи по всички възможни ъгли, люлееха се под ударите на минаващите глави и създаваха атмосфера на някакъв странен паноптикум.

Тук бе от времето на първата криза, когато го изхвърлиха от Геопланпроект и независимо от дипломи, натрупан опит и стаж, трябваше да вади хляба някак си. Уж временно – като вечните неща… В началото не забелязваше подробности, като бе изцяло отдаден на новото поприще, после разбра, че напъването не дава очакваните резултати. Тук икономическите лостове не действаха. Като ти върви – върви, като не ти върви – минават седмици. После всичко се сля в едно. Създаде си навици, традиции и мурафети, като копираше обитателите на тубата. Викаха й така, щото, като духнеше севернякът басов звук, подобен на гигантски орган, заливаше пространството и го изпълваше със студ и тревога. Боботеше, резонираше, а витрините дрънчаха и пъдеха клиентите.

Пиеше кафе и говореше с едни и същи хора, разменяха банална информация, обсъждаха прищевките на кибиците и се смееха, но смехът бе вял и отпуснат, сякаш на себе си. Тубата започна все по-често да му напомня за гробище на души - фанфарите на северняка, изопнатите жълти лица, димът от кадилницата на цигарите…

В тоя призрачен свят, огрян от луминесцентни слънца, нещата придобиваха неестествени измерения. Имаше неписани правила, които всички спазваха като облъчени, и всяко отклонение се приемаше с глух ропот. Бяха изгубили светът на открито и считаха, че поне тук всичко им принадлежи. Всеки знаеше до къде може да се простира – със стока и жизнено пространство. Стигаше се до там, че се узурпираха и бездомните кучета – знаеше се кое срещу кой щанд лежи и кой го храни. Така със сергията наследи и кучето.   

Бък беше едро, но кротко създание с къса кафява козина, което майката природа бе надарила с очи, на които не можеше да се отказва. Така оформяше сутрин сандвичите – за себе си и за Бък… Постилаше му смачкан кашон срещу сергията и когато не спеше, кучето наблюдаваше цялото стълпотворение. Столичани - толерантни към животните, не му създаваха дискомфорт, дори често игриво го закачаха, галеха или просто му хвърляха парче геврек.

Като всички интелигентни твари обаче, и Бък бе своенравен – спокойно се хранеше от ръка, разрешаваше и да го почешеш, но толкова. Отначало му изглеждаше наплашен и несигурен, после установи, че може би е въпрос на характер. Единствен от помиярите имаше стойка, гледаше с достойнство, вървеше с вдигната глава и не разрешаваше да се лигавят с него. Това го забавляваше и изпълваше с гордост, защото в сравнение с останалите храненици неговият бе чист ариец.

Всяка сутрин го посрещаше и съпровождаше до павилиона. Чакаше чинно да му хвърли нещо. Ако има – добре, ако не – пак добре, правеше няколко алая из тръбата, колкото да се убеди, че всички ненормалници са налице, и залягаше над кашона си. На обед процедурата се повтаряше. И така - до затваряне на кепенците. Вечер го изпращаше с добри очи и се връщаше бавно на постелята си.

Благодарение на грижите козината му се заглади, хълбоците доволно се издуха и заприлича на онези щастливи и безгрижни твари, които по стечение на обстоятелствата бяха осиновени от добра душа. Беше удовлетворен от това – на децата не можа да обърне особено внимание (грижи, кариера, командировки – тъжна е съдбата на землемера!), но това създание и неговото възпитание бе плод на съзнателния му живот през последните пет години. Бък научаваше командите охотно, съобразяваше бързо и когато имаше клиенти, не му досаждаше, дори да бе гладен. Бе строг към него и не си позволяваше да се разнежва – кучето слушаше с уважение, така, като се общува добър учител. Това го забавляваше и прекарваше голяма част от времето с него. Така ги познаваха – Бен и наперено застаналия до него Бък. 

Дори бе започнал да се идентифицира с него. Особено след онзи случай с циганката, която гледаше на ръка. Вървеше от сергия на сергия и се пазареше. За един чифт чехли му взе ръката, погледна към кучето и каза: “…идваш и си отиваш като него…”. Смях! – ами нали и той бе сирак.

Нещата обаче изглеждаха хармонични само отстрани. В самия поглед Бък таеше нещо, което го озадачи още от запознанството им. Имаше някаква сдържаност, нещо, което караше питомеца да приема всичко с благодарност, но само до там. Нито един път на идваше, без да го извика, не помахваше радостно опашка, не полайваше весело и не ближеше ръката, която му дава хляб. Отдаваше го на стаен страх от хората от времето, когато като пале е бил подритван и бит по улиците. Понякога влагаше цялото си старание да го изведе от това състояние, докато не осъзна, че е напразно.

Дните вървяха облъчени от Нищото. Един ден с периферията на окото забелязва, че Бък изчезва, губи се незнайно къде и пак се връща в обикновения си ритъм на живот. Отначало не обръщаше внимание на случващото се, докато отсъствието му започва да става редовно, някъде около следобедните часове. Намерил си е кучка, каза си, и дори го потупа одобрително по гърба – природата не бива да се пренебрегва. Но отсъствията му ставаха по-чести, макар и неритмични, и кучето се връщаше някак особено – окрилено и одухотворено, доколкото можеше това да се прочете в очите му.

Грижите обаче го грабнаха отново – атаките от местните бюрократи и бирници станаха нагли и гилдията се надигаше да им дава отпор. Дискусиите по темата изместиха другите теми в тръбата. Наложи се с част от съкафезниците да носят документи до кметството, да чукат по изпразнени от съдържание канцеларии и да се джавкат с кретени, чийто живот се заключаваше в усвояване на изкуството да прецакваш всички, които не бутат рушвет. Тубата заприлича на разбунен кошер, от който царицата майка е избягала с първия срещнат търтей и е оставила бачкаторите пчели да се самоуправляват. Един добре организиран хаос, който за съжаление не бе признак за добър душевен ред.

Следобедът бе белязан с бягане по безкрайните канцеларии. Връщаше се без крака и душа от сблъсъка с безкрайната бюрокрация. Оглеждаше се вяло, докато тръгна към стълбите надолу и изведнъж забеляза своя Бък в ръцете на един от просяците – седи, кротко сгушил се в него, а оня го гали и му говори тихо и упояващо. Тоя тип, с мазна шапка и сплъстена коса, пристига всеки ден, обикновено след като времето се постопли, подгъва единия крак, сяда отгоре му и имитира осакатен. Хора всякакви минават и кой от жалост, кой от досада – пускат някоя и друга пара. Виждал го е понякога надвечер, вмирисан, да седи с утайката на квартала и да пие бира като отвързан, ама на кого да направи впечатление – просяк като просяк. Всеки с номера си, но какво правеше при него Бък?!… Стоеше удивен зад перваза на подлеза и зашеметен наблюдаваше. Кучето се обръща от време на време, близваше по лицето миризливеца и продължаваше да се подлага на ласките. А ръката на просяка говореше сама. Тогава разбра – не е достатъчно да даваш храна, животинката иска да я обичаш и да го показваш – всеки ден, като хляба и водата…

Става ми неприятно и тъжно. Все пак благодарение на мене тоя хайван изкара толкова тежки зими. Обзе ме необяснима ревност. Сякаш приятел ми обръщаше гръб. Неблагодарността е тежък товар - въздъхвам и се връщам в тубата с грижите си. Животът продължава.

На следващия ден Бък пак ме посреща и пак го храня, но някак съм изтлял. Кучето разбира, стои настрана и ме гледа изпитателно – не търси прошка – любовта не търси одобрение.

Един ден обаче изчезна. Не ме посреща. Залисвам се с работа, ала по обяд го търся - без резултат. Злъчно си казвам, че се е запилял или е при оня, дето много го обича.

Минават няколко дни. Опитвам се да свикна с отсъствието му и гледам да намеря някакъв душевен заместител. Не става. Станал съм разсеян, вкъщи вдигам кавги за глупости и не ми се приказва. Чувствам се като гузен баща, държал се прекалено строго с детето си… и ми липсва.

На сутринта излизам от тубата, оглеждам се, подвиквам с надежда, и право при оня – имитатора. Седнал на една страна, допива снощната бира, а очите му - кръвясали и влажни  - ме гледат някак с насмешка.

         - Къде е кучето ?....

- А-а, бате, и Асан е хор – оная от бараката го напълни с ориз… Облажихме се и ние кат’ хората ! Ама много лой бе, бате, много ги глезите….

         …Идваш и си отиваш като него…

 




Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mariniki - за дните облъчени от Нищото...
10.06.2013 19:05
и странните тъжни неща от живота... краят сякаш
ме хвана за гърлото... и ми се прииска... просто да подържа
ръката ти, приятелю...
цитирай
2. andromen - ...
11.06.2013 16:27
..благодаря за доверието!...
Вземи коя да е от следните книги в ръка и резултатът трябва да бъде същият - "Великият Гетсби", "Хомо фабер", "Марсиански хроники" (и всичко друго от Р. Бредбъри), всичко от Тургенев, стиховете на Пастернак, "Клетниците" - заедно с "Война и мир", разказите на О'Хенри, "Старецът и морето" и "Острови на течението", "Сидхарта", повестите на Василии Биков...
Май повечето не можах да запиша...
Все пак магията става !......
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: andromen
Категория: Поезия
Прочетен: 264066
Постинги: 127
Коментари: 285
Гласове: 1584
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031