Памет за Кольо Карамфилов

                                       Човекът когото така и не срещнах…

От корубата на рибата – акцента

на седиментните пластове в тази география,

виждам излитането на Кольо...

Измъква се от съсухрената кожа на ежедневието

и кръжи като герой на Шагал по тавана над голямата сцена…

Не на Парижката опера, а по небосвода на Садово –

похлупакът на битието, гранична зона

между раждането и голямото сбогуване…

…и пръстите му, дебели кебапчета от менюто на Живоопистта,

мажат по буркана на небето пастели,

с нюанси като вълни от прибоя…  

Следите създават нови светове,

от покрива на които Кольо отваря врати

през антрето на Библията

към други пространства…

Не можеш да проследиш полета –

остават тиретата на неизказаното,

между палитрата на Живота и Вдъхновението.

После каца в оградения с делничните тревоги Кър

и поема по стълбите на съдбата…

Скърцат пространствата върху пантите на времето…

Илюзията за това, че светът е цветен, е пълна…

Да живее графиката на Истината!