бяхме,

през иглени уши ни вдяваха,

                                           но оцеляхме.

А бе зелена някак си тревата,

поникваща навярно от Земята...

И се отричахме от себе си –

                                        градивен знак,

че можем нещо повече, на този свят.

Така, животът си превърнали в река,

ни движеше една надежда за брега –

Родината със своя фар далечен,

от собствения си народ отречени.

И мъртвото вълнение от страсти,

свалиха бързо всички светли маски.

Спасителните лодки да хвърлят котва

                                                       не успяха,

и в мътните години малцина оцеляха.

Но всички оживели бяхме сякаш мъртви,

защото времето на ангелите свърши...