и търсех от Граала писмен знак,
осъмвах в сянката на ешафода,
под който ми порастна вълчи врат.
Едва ли някой воя ще запомни,
от думите ми във простора див –
по пътя ме преследваха безродници
и страстно триха ситния ми шрифт.
Без глутница, без гръб в гърба опрян,
вълкът е единак дори на сън –
от кръст белязан в сивата мъгла,
с графита на оловния куршум.
Стихът на волния е дрезгав рев,
в пространства от измами и поквара –
да падам се научих от дете,
да губя, но да оцелявам.
И под Луната съм умирал често,
изпитвайки към себе си вина –
да изоставяш тялото е грешно,
за туй оглозган пак ще продължа.
Но някога, на нощите към края,
след хайки във ефирния Балкан,
ловците кожата ми ще ощавят,
за да изпънат вълчи барабан.
С курбан и песни празник ще гърми,
неравноделно ще звучат фанфари...
Ала навред на мърша ще смърди,
когато няма вълци санитари.