Борис Христов                       

Зеленооката Съдба

разходи се с походка дръзка

и пладнето в захлас поспря

върху задрямалите къщи.

А сянката, като сърна

премина цялата чаршия

и ловни погледи събра

в една магия.

И сякаш укори усети –„ защо сега,

след сто години

да беше в младостта дошла,

като ветрец, като богиня...”

Откъртват старците на глас

въздишки тежки,

и спомените им свалиха

последна дрешка...

Източи сянката бедра

на залеза със светлината.

Зеленооката жена

изчезна в мрака.