Нямам сили да се усмихна,

да се озъбя на себе си даже –

гледам в локвата лика си

и не мога да се докажа...

За теореми е малко късно,

аз имах детство като басма –

безцветно, евтино, до болка кърпено –

с пране на спомени поизбеля...

И нямам пътища към други мигове,

на ново почна ли – ще руша,

къде държавата, къде от себе си,

ала на чисто ще продължа.

...Сега е вечер – досадно ласкава,

безока, тъжна, като луна...

Пияни сенки хвърлят ръцете ми

върху подпрялата се стена.

Така ще вграждаме – души и митове,

ред сенки, ред синева,

неизрисували до края фреската,

която кръстихме “Свобода”...

                                         1985