небрежно пада –

ту намалява, ту расте,

ту пълнолуние остава…

Под своя дъб, на своя свят

навеки ще се посвети,

обогатявайки пръстта

с несбъднатите си мечти.

Докато падаме нагоре,

във ежедневния си бяг

и искаме да сме щастливи

без да разбираме това,

рапсодията на живота

звучи натрапчиво познато

и всеки пласт под нас напомня,

че сме за кратко на Земята.