Твойте стъпки са Пътя.

Няма път, пътнико…

Вървенето пътя създава.

Фенерът на лятото пръска искри

и опушва буркана на свода с лепкав тамян.

Мързелива пчела съм и през къра се движа,

сякаш забравил посока и ритъм – единствено сам.

Свирят  дървестните жаби в дрезгав оркестър,

от задух солистите вече берат душа…

Една мисъл ме държи над пътя надвесен,

а лудостта дърпа крилата, назад.

Буенас диас. Мидите покрай пътя цвърчат,

извадени от оджака, на катуна небесен.

Навярно пладнували са катари по този път

и преживям своето дежа вю вече отнесен,

от въртопа на сетивата.

Никого няма. Мухите припяват лениво

песента – „Всички на Марс отлетяха “.

Кастилско лято. Неразгадано и диво –

като ушите на заек,

удавени в жълтия потник на нивата.

В осем без десет макът цъфна

и непотребно изпълни полето…

Движа се, още летя, в това мое усещане,

за Океана и последното Албергето.