Напразно се протягам, с немощното тяло на духа.

А в мислите си още съм Човека на Витрувий,

ръце размахал в опити от себе си да излетя.

Напрягам вените на сетни сетива,

ала не виждам по небето Нещото,

което нощем пречи ми овцете да броя

и да сънувам празничните си одежди.

Готов съм да събирам сламките, дори

в сезоните оглозгани от жар, когато

тревата на желанието като свещ ще прегори

и ще зимувам в куковото лято.

Но трябва да погледна над зида, хралупа да намеря –

убежище за бъдното и за съмнения червиви.

Сено ще трупам в дупката на някоя химера,

докато пулса за поседно в слепоочията отброи.

Навярно няма да достигна Тържеството, за което често,

обличах новите си стихове, за поколения и род,

пропуснал, че длъжник съм отколе на Отечеството,

да не говорим, че забравил съм за наема към Бог.