Разтопило медта по листата слънцето слиза,

лениво по хълма небесен в пещта от метал.

Сиромашкото лято, захвърлило сетната риза,

заразява ефира с лиричност, тъга и печал.

Но защо ли изтичат очите ми още по залеза,

от монетния двор на когото не пада даже петак,

като света е превърнат от финикийците в мелница,

премилаща вятър и дъжд в златен прах.

А погледнал надолу, от седми етаж на небето,

творецът навярно се смее над глупостта –

станали сме толкова скъпи на триците

и разточително-евтини за истинските неща...

Но есента е в разгара – шапките да свалиме

на природата-майка за нейните красоти,

странното чувство за музика сигурно има си име,

което не зная, ала искам да дълго да продължи.

Може би шифъра само Сезан е научил,

някъде, в дебрите на Екс ан Прованс,

чужд и отречен от всички полезни науки,

да надмине Създателя свой с четка в ръка.